Постинг
21.10.2009 01:42 -
Милена
Вратата се отваря и вътре влиза жена. Слабо хищно лице и тъмна твърда коса. Ужас. Курва. Застава на входа и погледът й пробягва из помещението, преди да се прикове в гърба на младия мъж. Той седи на бара, приведен и чете. Барманката го смушква, той обръща глава бавно като бухал, и й дава някакъв знак с глава. Тя му казва нещо беззвучно, само с устни, след което изчезва. Той се връща към вестника си.
Краката й, бели и слаби - краката на курва - се запечатват в съзнанието ми. Възбудена съм, обаче съм твърде пияна, за да тръгна след нея.
Губи ми се нещо. Не помня кога е влязъл този мъж, нито пък старите дами от лявата ми страна, нито мъжете с анцузи, които играят на табла в другия край на бара. А моето старче отсреща е вдигнало плешивата си глава от гърдите и незабелязано е потънало в нощта. Кога изобщо се е стъмнило? До неотдавна по това време навън още меко светеше слънцето - обаче сега прозорците са обвити в мрак.
Паля си цигара, странно уплашена и откъсната от всичко. Трите празни халби на масата, препълненият с фасове пепелник, бръмченето на телевизора и скупчените безформени тела под плътната мъгла на стелещия се цигарен дим - всичко това ми изглежда някак далечно.
Поръчвам си още една бира и си купувам цигари.
Сядам на друга маса, срещу един пияница с отпуснато лице и със закръглени пръсти. Мисля си, че новата гледна точка ще ми вдъхне увереност, ще ми припомни защо обичам това задимено място. Нищо подобно. От бирата просто ставам безчувствена и вече дори не мога да си спомня защо се наливам. Всичко се превръща в мешавица от лица, страхове и опасения - просто мешавица. Лео, университетът, самотата. Някакво далечно и мъчително усещане, че това е началото на края. Разбъркани мисли и проблясъци, които нахлуват в съзнанието ми едновременно от една и съща посока. А след това отново се спуска черна пелена и се вцепенявам.
Мисля, че си тръгвам от кръчмата последна. Пияна съм и краката ми тежат, но есенната нощ е свежа и студена и това малко ме отрезвява. Небето е обсипано със звезди, ей там, на една ръка разстояние. Градът се простира пред мен в искрящи сини, червени и жълти сенки, танцува и примигва като китайски фенер. Тръгвам без конкретна посока. Гади ми се. Цял ден не съм яла. Полунощ е. Трябва да се прибирам. Понеделник е и улиците са празни и притихнали, само от време на време избръмчава някое такси и преминава самотна фигура на път за дома, обронила глава и пъхнала ръце в джобовете. В момента всички момичета свалят лъскавите маски -
махат грима, къпят се, измиват мръсотията и жестокостта на улицата, отново се преобразяват в майки, съпруги, нечии приятелки, дъщери и съседки. Ще се изтегнат и ще гледат телевизия. Ще си направят чаша чай, кафе или ще си налеят малко питие. А може дори да си препекат филийка. Вече няма да са курви.
Мисълта как те се връщат към ежедневието си и към уюта на домовете си ме потапя в усещане за безпомощност. Перспективата за топло легло в собствения ми дом не ми носи утеха. Продължавам да вървя.
